Твоята стихия, живот ...

Твоята стихия ...

А черното море, за мене днес е бяло,
Не снежно, а невинно, красиво до забрава,
Грижливо ме обгръща с прозрачно одеяло,
И лунен лъч надежда, то истински подава,
И пясък не оставя, следи от крака боси,
Аз слънцето не чакам, че влюбих се в луната,
Тя горделива е и чувствата не проси,
Но пътят вижда се, по гребен на вълната,
Усмихва се потайно, прекрасна, фина, лека,
Фатална светлина, омайваща магия,
Напред към светлината, по лунната пътека,
И аз вървя по нея, към твоята стихия ...
.........................................................................

живот ...

Живот напразен, и сълзи напразни,
Не ще стопят миналогодишен сняг,
Затрупани са вече наши страсти,
И нищо няма да измие този грях,

Но пък сърцето, още те обича,
Или агония това последна е?
Не мислите, а тялото ти ме привлича,
Но чувствата ми казват твърдо – не!

Нощта за жалост е за мен пазач,
Ще ме затвори пак в(ъв) онзи чуден сън,
Обаче ден, разсява този здрач,
Защото ти си се изгубил нейде вън,

Живот напразен, вече не е с нас,
Не ще да спре стремителният бяг,
Не ще прескочи, този съдбоносен час,
В(ъв) който ти си вече моят враг ...

Тихи капки...

тихи капки, като сълзи, по чадъра се стичат,
вали, пред очите ми ти все стоиш, радостна и засмяна,
някои хора от сълзите си вяра в живота извличат,
а пък аз ненавиждам, когато почувствам поредна измяна,
ненавиждам и себе си, в този момент, когато аз плача,
ненавиждам и тебе, защото тогава се смееш насила,
ненавиждам, че вместо към светлото бързо да крача,
аз затъвам и в минало сам изкопах си могила,
как да вярвам, когато навсякъде срещам интриги,
задкулисни войни, долни клюки и злоба, и никаква воля,
да вали,искам го, все по- силно, мокри ...удави ги
тези чувства фалшиви, подменящи вярност,това дъжд аз те моля ...
..................
Ани и паяче ....

Както всяка вечер, така и тази, Ани си изми ръчичките, краченцата, изчетка зъбките и изтича при мама, за да й каже, че вече е готова да си ляга. Мама, висока и руса като феите,нежно я пренесе до леглото, оправи лекото одеяло с красиви сини и розови цветя по него, целуна любимото си момиченце и й пожела лека нощ.
- Лека нощ, мамо! - се чу звънкото гласче, когато се затваряше вратата на стаята й.
Ани бе смело момиче, но като всички деца, се страхуваше от паяци, не от онези малки и почти прозрачни, които увисваха сутрин от зелените и росни листенца на дърветата в градината им, а от този който живееше в нейната си стая, в едно тъмно ъгълче между гардероба и стената. Колко пъти искаше Ани да помоли майка си да го махне от там, но всеки път, точно преди да си отвори устата, като че ли нещо я спираше да ги изкаже тези няколко думи. Тази вечер валеше. Валеше силно, тежки капки падаха по перваза на прозореца, стичаха се по стъклата, оставяйки след себе си неповторими мокри рисунки. Луната излезе иззад облака, блясна няколко пъти и погледна през мокрия прозорец в стаята на Ани. Светлината й, пречупена от прозрачните капки, бавно се плъзна по гардероба и освети тъмното ъгълче, което сега изобщо не беше страшно. Ани бързо дръпна одеялото и тихо, повдигайки се на пръсти,със затворени очи закрачи към гардероба.... Малките, сини очички, жумейки, леко се отваряха и пред погледа им съвсем не беше голям и страшен паяк. Те видяха едно изплашено, карамелено създание, което се държеше с предните си краченца за нишка сребърна паяжинка, готово всеки момент да я пусне и да избяга отново в тъмното си скривалище.
- Не се страхувай, паяче, виждаш ли, аз вече изобщо не се страхувам от теб ....
И Ани протегна ръчичката си към него. Паячето, остана за миг на едно място, още невярващо на щастието си. А после бързо закрачи с осемте си крачета към отворената и топла длан, към тази топлина, за която си мечтаеше всяка вечер, целия си живот, надничайки от тъмното си ъгълче ....

Желаете ме

Желаете ме с толкоз много страст,
Обичате, не знаейки за мен,
Миражите не са във Ваша власт,
Изчезват те, веднага, щом настъпи ден,

Издирвате ме, с толкоз много сили,
От любовта си сте пияни, страстни,
Защо дарявате любовните си рими?
Защо обичате игрите си опасни?

Аз пушек съм, от допира се изпарявам,
Илюзия в пустиня, бляскав диамант,
Не ще ме имате, и малко съжалявам,
Напразно губите си Вашия талант...

...............................

Сънно творение

Да, струва ми се, ти във моят сън живееш,

и мой превземаш ти живот, но през нощта,

а през деня да влизаш в главата ми умееш,

в сърцето ми със спомени събуждаш любовта,

в мрака на нощта съм сам и е студено,

но ти пред мен заставаш в нежна светлина,

без капка страх и срам, непринудено,

на мен ще ми дадеш ти твоята топлина,

в странен унес чакам на съня аз красотата,

и бързам вечер да се прибера, навън

е скучно, зима, няма слънце в небесата,

Кога и ти ще ме сънуваш в твоя сън? ....

 

Разкажи ми...

Разкажи ми ...

Разкажи ми как вълната ласкаво гали морският пясък,

Как флиртувайки вятър листенца подхвърля в полето,

И защо на срамежливата бяла роза чаровен е блясък,

Откъде ли се взима разноцветна дъга във небето,



Разкажи ми за капки роса по златисти малини,

За червеният залез, за сърцето,за твои вселени,

И защо ли така те обичам, ти също кажи ми,

И кога ли ще видя очите ти пак аз искрящо зелени,



Разкажи ми къде ли сутрин отиват от небето звездите,

Светлината която ми даваш, тя къде ли изчезна,

И защо ли когато обичаме, нощи се сливат със дните,

А при раздяла се превръщаме в статуетка желязна,



Разкажи ми за какво да живея, когато те няма до мен,

Телевизор е скучен, а в книгите е излишно красиво,

А пък моят живот се е смачкал, като кърпа от лен,

И разбирам, че през цялото време вървял съм накриво...

.........................................................................................................

Арисаемско ...

ха, ти ме караш да се смея, о горката,
какво ще предоставиш срещу груба сила,
не, ти ще плачеш ,там, пред мен в краката,
когато аз ще му копая сам могила,

а ти ще гледаш бледа, мълчалива,
как гаснат въгленчетата на живота грешни,
нагледен пример, моята сила дива,
ще смаже силата на твои рими смешни,

ще го пречупя с кръв аз твоят нрав,
и всеки път когато ще отлиташ,
ще чувстваш с кожата си моят гняв,
а и на смърт поклонник ще обричаш...

от розата аз ще направя стъклен рог,
ще пия вино аз от него като цар,
аз те обичам, но за мене няма бог,
защото аз на дявола съм дар..

.........................................................

Аз ще ...

Аз ще мина през болка тази,
За един ден, за година, за век,
Няма нищо, че бог не ме пази,
И е забравил, че аз съм човек,
Аз от мене вече нищо не давам,
Спомените изгоряха в/ъв/ мрака,
И не искам аз тук да оставам
Някой друг, там отсреща ме чака,
Погледни ти на моята длан,
Виждаш път, и недей ме моли
Да остана, в/ъв/ твоят аз стан,
Много силно ще ме заболи,
Не съм вечен, аз съм само мит,
И на скално парче аз съм фреска,
Лешояди ще пируват на моята плът,
Щом завърши на живота ми пиеска,
Аз те моля не ме докосвай,
Нямам огън, нито топлина,
Нямам сили, а и ти не прахосвай,
Толкоз важна за друг светлина,
Ще изчезна, ще се преродя,
Но за мястото си пак ще се боря,
Ще вървя, ще пълзя, ще летя,
За да гледам щастливите хора...