А помниш ли?

„А помниш ли?” ... ми каза тя,
Показвайки на планер в/ъв небето,
Намусен й отвърнах, аз отдавна не летя,
Нали разбираш, къща и жената, и детето,
Сменил съм вятъра, с удобният фотьойл,
И нервното крило забравих в висотите,
Стоях смутен пред нея, разсъблечен, гол,
Не смеейки да я погледна във очите,
Не казах как избрах домашният уют,
А аз купих ги, както се купува бира,
Без обич, без мечти, в душата смут,
И губейки единствена жена, която ме разбира ...
===============================================
Защо ни е ...

Защо ни е да си говорим,
Когато можем просто да мълчим,
И вместо да се дразним и да спорим,
Май е по-лесно да се гушнем и заспим,

Защо ни е да си говорим,
очите ти ми казват всичко и без глас,
Че няма смисъл с тебе да се борим,
За любовта, защото тя е вътре в нас,

Защо ни е да си говорим,
Ти ме разбираш само по движения,
Запалихме свещичка, за да се помолим,
Животът да не се превръща в поражение ....
===========================================
Страхувам се

Страхувам се, че ти не си със мен,
че някой друг сега целува ти косите,
страхувам се, че в нощ ще се превърне ден
и че във лед превръщат се сълзите,
във лед, а не в снежинки- бели, леки,
страхувам се, че аз от неговия студ
ще се превърна в айсберг и навеки
ще плувам във илюзиите си като луд,
страхувам се от светлина и тъмнината,
от вятъра, водата и звезди,
страхувам се и се затварям в самотата,
но тъжно е, страхувам се, не го прави и ти ...
==============================================
Оправдания

И оправдания са безполезни днес,
Напразно дразнят гърлото в безсилие,
Във самота затъвам, грозно, без финес,
И не помага никакво усилие,

Мълчание е злато - ненавиждам,
Аз тишината, носеща ми страх,
И вместо подиум и трон, аз виждам,
Величие превърнато във прах,

Недежда, като гума спукана,
Издава стон – последен, глух,
О, как аз ненавиждам златото,
Напразно целият превръщам се във слух .
=======================================
Красота

Грациозна котешка походка,
На вълните шепот през нощта,
И към хоризонта плаващата лодка,
Карат да работи мисълта,
И да виждаш опитите нежни,
На кокичето пробиващо си път,
Или блясъкът на планините снежни,
Топъл и уютен домакински кът,
Виждаш ли, прекасна е земята,
И дори внезапен удар на змия,
Е също малка част от красотата,
Жалко ... , че не всеки го видя .
==================================
Самота и смъртта

Самота и смъртта днес са толкова близки,
те изпълват бавно моите клетки,
и превземат мечтите, желания, мисли,
във ръката е чаша със уиски,
аз седя на далечна планета,
дъжд студен ме намокри отдавна,
някъде ти злостно пак ми се смееш,
със усмивка студена, превзета,
във ръката цигара догаря,
свещ изобщо пък не й се гори,
тази нощ пак самичък останах,
и вратата пред мен се затваря,
аз седя, и на нищо не вярвам,
търся някаква своя вина,
топла пепел във чашата падна,
тихо си отиде любовта,
самота и смъртта днес са толкова близки,
те ми шепнат и ме викат след тях,
и мечтаят със тях да остана,
но пред тях аз все пак избрах уиски.
====================================
малки ...

бели, чудни сънища, в твоите очи,
все различни пътища, някъде си ти,
блясък и изчезваш, пак е празен ден,
бели, чудни сънища, вече са и в мен .

***

Работи, поне за да не молиш: дай,
Обичай, въпреки, че някой те е наранил,
Танцувай, все едно, че песен е безкрай,
И пей, без да ти пука, че си пил ,
Живей, все пак земята не е рай ....

Стоеше до прозореца тя ...

Стоеше до прозореца тя, но не плачеше,
Сълзите й отдавна бяха свършили,
Тя на небето скритият знак търсеше,
Но тъмни облаци надеждите прекършили,

А улици, капанчета и лампите – все същите,
Тя подминаваше ги с поглед, горд и плах,
Все тъй бездушни покрай нея бяха къщите,
И всичко чуждо бе, потънало във прах,

Да се обади искаше, но никой нямаше,
И да излезе, но вратите са затворени,
И как й липсваше това което даваше,
Надежда лъч на скъпите й спомени,

Захвърли аромати които пролетта навя,
Забрави хубави и весели мелодии,
Но огледалото да счупи не посмя,
Което й напомняше, че всичко е пародия,

Тя търсеше във себе си все някой,
Който ще я намери, ама не търси той,
Обърка се във срички и във стихове,
Подмина всичко и не каза стой ....

Не чуваше сарказъм, ненавиждаше,
Писма, които не за нея се заделяха,
Стоеше до прозореца, звезди не виждаше,
Стъклата от живота я отделяха ....
===============
Блясъкът на ...

Блясъкът на мълния в небето,
Плавните извивки на змия,
Или устремени към безкрайното,
Пролетните, първите цветя,
Капки, отразяващи в тях цветовете,
На бушуващ, неподвластен водопад,
Носталгична музика на ветровете,
Или морско раче ходещо отпред – назад,
На огромните вълни среднощни буйства,
На гората призрачна, измамна самота,
Всичкото това вълнува наши чувства,
Всичко се нарича просто – красота ...

Твоята стихия, живот ...

Твоята стихия ...

А черното море, за мене днес е бяло,
Не снежно, а невинно, красиво до забрава,
Грижливо ме обгръща с прозрачно одеяло,
И лунен лъч надежда, то истински подава,
И пясък не оставя, следи от крака боси,
Аз слънцето не чакам, че влюбих се в луната,
Тя горделива е и чувствата не проси,
Но пътят вижда се, по гребен на вълната,
Усмихва се потайно, прекрасна, фина, лека,
Фатална светлина, омайваща магия,
Напред към светлината, по лунната пътека,
И аз вървя по нея, към твоята стихия ...
.........................................................................

живот ...

Живот напразен, и сълзи напразни,
Не ще стопят миналогодишен сняг,
Затрупани са вече наши страсти,
И нищо няма да измие този грях,

Но пък сърцето, още те обича,
Или агония това последна е?
Не мислите, а тялото ти ме привлича,
Но чувствата ми казват твърдо – не!

Нощта за жалост е за мен пазач,
Ще ме затвори пак в(ъв) онзи чуден сън,
Обаче ден, разсява този здрач,
Защото ти си се изгубил нейде вън,

Живот напразен, вече не е с нас,
Не ще да спре стремителният бяг,
Не ще прескочи, този съдбоносен час,
В(ъв) който ти си вече моят враг ...

Тихи капки...

тихи капки, като сълзи, по чадъра се стичат,
вали, пред очите ми ти все стоиш, радостна и засмяна,
някои хора от сълзите си вяра в живота извличат,
а пък аз ненавиждам, когато почувствам поредна измяна,
ненавиждам и себе си, в този момент, когато аз плача,
ненавиждам и тебе, защото тогава се смееш насила,
ненавиждам, че вместо към светлото бързо да крача,
аз затъвам и в минало сам изкопах си могила,
как да вярвам, когато навсякъде срещам интриги,
задкулисни войни, долни клюки и злоба, и никаква воля,
да вали,искам го, все по- силно, мокри ...удави ги
тези чувства фалшиви, подменящи вярност,това дъжд аз те моля ...
..................
Ани и паяче ....

Както всяка вечер, така и тази, Ани си изми ръчичките, краченцата, изчетка зъбките и изтича при мама, за да й каже, че вече е готова да си ляга. Мама, висока и руса като феите,нежно я пренесе до леглото, оправи лекото одеяло с красиви сини и розови цветя по него, целуна любимото си момиченце и й пожела лека нощ.
- Лека нощ, мамо! - се чу звънкото гласче, когато се затваряше вратата на стаята й.
Ани бе смело момиче, но като всички деца, се страхуваше от паяци, не от онези малки и почти прозрачни, които увисваха сутрин от зелените и росни листенца на дърветата в градината им, а от този който живееше в нейната си стая, в едно тъмно ъгълче между гардероба и стената. Колко пъти искаше Ани да помоли майка си да го махне от там, но всеки път, точно преди да си отвори устата, като че ли нещо я спираше да ги изкаже тези няколко думи. Тази вечер валеше. Валеше силно, тежки капки падаха по перваза на прозореца, стичаха се по стъклата, оставяйки след себе си неповторими мокри рисунки. Луната излезе иззад облака, блясна няколко пъти и погледна през мокрия прозорец в стаята на Ани. Светлината й, пречупена от прозрачните капки, бавно се плъзна по гардероба и освети тъмното ъгълче, което сега изобщо не беше страшно. Ани бързо дръпна одеялото и тихо, повдигайки се на пръсти,със затворени очи закрачи към гардероба.... Малките, сини очички, жумейки, леко се отваряха и пред погледа им съвсем не беше голям и страшен паяк. Те видяха едно изплашено, карамелено създание, което се държеше с предните си краченца за нишка сребърна паяжинка, готово всеки момент да я пусне и да избяга отново в тъмното си скривалище.
- Не се страхувай, паяче, виждаш ли, аз вече изобщо не се страхувам от теб ....
И Ани протегна ръчичката си към него. Паячето, остана за миг на едно място, още невярващо на щастието си. А после бързо закрачи с осемте си крачета към отворената и топла длан, към тази топлина, за която си мечтаеше всяка вечер, целия си живот, надничайки от тъмното си ъгълче ....

Желаете ме

Желаете ме с толкоз много страст,
Обичате, не знаейки за мен,
Миражите не са във Ваша власт,
Изчезват те, веднага, щом настъпи ден,

Издирвате ме, с толкоз много сили,
От любовта си сте пияни, страстни,
Защо дарявате любовните си рими?
Защо обичате игрите си опасни?

Аз пушек съм, от допира се изпарявам,
Илюзия в пустиня, бляскав диамант,
Не ще ме имате, и малко съжалявам,
Напразно губите си Вашия талант...

...............................

Сънно творение

Да, струва ми се, ти във моят сън живееш,

и мой превземаш ти живот, но през нощта,

а през деня да влизаш в главата ми умееш,

в сърцето ми със спомени събуждаш любовта,

в мрака на нощта съм сам и е студено,

но ти пред мен заставаш в нежна светлина,

без капка страх и срам, непринудено,

на мен ще ми дадеш ти твоята топлина,

в странен унес чакам на съня аз красотата,

и бързам вечер да се прибера, навън

е скучно, зима, няма слънце в небесата,

Кога и ти ще ме сънуваш в твоя сън? ....

 

Разкажи ми...

Разкажи ми ...

Разкажи ми как вълната ласкаво гали морският пясък,

Как флиртувайки вятър листенца подхвърля в полето,

И защо на срамежливата бяла роза чаровен е блясък,

Откъде ли се взима разноцветна дъга във небето,



Разкажи ми за капки роса по златисти малини,

За червеният залез, за сърцето,за твои вселени,

И защо ли така те обичам, ти също кажи ми,

И кога ли ще видя очите ти пак аз искрящо зелени,



Разкажи ми къде ли сутрин отиват от небето звездите,

Светлината която ми даваш, тя къде ли изчезна,

И защо ли когато обичаме, нощи се сливат със дните,

А при раздяла се превръщаме в статуетка желязна,



Разкажи ми за какво да живея, когато те няма до мен,

Телевизор е скучен, а в книгите е излишно красиво,

А пък моят живот се е смачкал, като кърпа от лен,

И разбирам, че през цялото време вървял съм накриво...

.........................................................................................................

Арисаемско ...

ха, ти ме караш да се смея, о горката,
какво ще предоставиш срещу груба сила,
не, ти ще плачеш ,там, пред мен в краката,
когато аз ще му копая сам могила,

а ти ще гледаш бледа, мълчалива,
как гаснат въгленчетата на живота грешни,
нагледен пример, моята сила дива,
ще смаже силата на твои рими смешни,

ще го пречупя с кръв аз твоят нрав,
и всеки път когато ще отлиташ,
ще чувстваш с кожата си моят гняв,
а и на смърт поклонник ще обричаш...

от розата аз ще направя стъклен рог,
ще пия вино аз от него като цар,
аз те обичам, но за мене няма бог,
защото аз на дявола съм дар..

.........................................................

Аз ще ...

Аз ще мина през болка тази,
За един ден, за година, за век,
Няма нищо, че бог не ме пази,
И е забравил, че аз съм човек,
Аз от мене вече нищо не давам,
Спомените изгоряха в/ъв/ мрака,
И не искам аз тук да оставам
Някой друг, там отсреща ме чака,
Погледни ти на моята длан,
Виждаш път, и недей ме моли
Да остана, в/ъв/ твоят аз стан,
Много силно ще ме заболи,
Не съм вечен, аз съм само мит,
И на скално парче аз съм фреска,
Лешояди ще пируват на моята плът,
Щом завърши на живота ми пиеска,
Аз те моля не ме докосвай,
Нямам огън, нито топлина,
Нямам сили, а и ти не прахосвай,
Толкоз важна за друг светлина,
Ще изчезна, ще се преродя,
Но за мястото си пак ще се боря,
Ще вървя, ще пълзя, ще летя,
За да гледам щастливите хора...

 

Съдбата крие ключове...

Прости й

Прости й на жената, тя е винаги сред страсти,
Лавина чувства я затрупва всеки ден,
Душата е разкъсана на части,
И тялото, на огъня е в плен,

Прости й на жената думите студени,
Върви по тънък лед тя надломен,
И скита се сред снежните морени,
И да я стоплиш ти си задължен,

Прости й на жената вечната й слабост,
И на ръцете нежно я носи,
И във очите й ще виждаш само радост,
А устните ще са усмихнати,

Прости й на жената и неизиграни роли,
Дарявай ароматни, пролетни цветя,
Пази я от тъга, от болка, чужди воли,
И сам ще видиш, че за теб е всичко тя ....

**********************************************
Тази нощ...

Тази нощ е по-дълга за мене, от нечий живот,
И студена мъгла – нощна птица ми лети над душата,
На тревата стои на умряла мечта ешафот,
Той без жалост, обеси студено сърцата,

Във мъглата за вечна любов се разсея нашата рима,
Ти замина и затръшна със сила вратата,
Ти не вярваш в съдба, и мечтите ти бяха от глина,
Изпочупи ги ти и захвърли студено в краката,

Не помагат молитви ни дневни, ни нощни във мрака,
Има срещи и има раздяли, но няма случайност,
Ще изчезне и болка, любов пак мълчаливо ще чака,
Да я срещна, но сега ще ме чака заедно с вярност...

***********************************************************
Сънят не идва

Сънят не идва, нищо не помага май,
Аз нервно къпя се със каменна вода,
Наред е всичко, но земята не е рай,
Аз просто свиквам на самотна свобода,

От болка уча се да викам, но без глас,
Да плача аз от мъка, без сълзи,
В очи да гледам, строго, без захлас,
И да прекрачвам туй, в краката що пълзи,

Аз уча се, но са излишни мъки мои,
С червени линии отдавна съм задраскал,
Приятели и врагове, страхливци и герои,
Не съм аз ученик, не съм и даскал,

Слушалки на уши и музика в тях силна,
Светът умря, като японски самурай,
Вечеря ще подготвя подредена, стилна,
Но само че куршум ще стане неин край....

***********************************************
Май не е смърт ...

Май не е смърт, но не е и живот.
Пътувам в сива мъка и безкрайна суша.
Там някъде лети щастливият народ,
А аз едвам се влача във калта до гуша,

Съдбата крие ключове от моята килия,
И тоз октомври, с постоянни дъждове.
Безсънна нощ май току що премина,
Ама и ден ще ни посрещне като врагове ...