Тихи капки...

тихи капки, като сълзи, по чадъра се стичат,
вали, пред очите ми ти все стоиш, радостна и засмяна,
някои хора от сълзите си вяра в живота извличат,
а пък аз ненавиждам, когато почувствам поредна измяна,
ненавиждам и себе си, в този момент, когато аз плача,
ненавиждам и тебе, защото тогава се смееш насила,
ненавиждам, че вместо към светлото бързо да крача,
аз затъвам и в минало сам изкопах си могила,
как да вярвам, когато навсякъде срещам интриги,
задкулисни войни, долни клюки и злоба, и никаква воля,
да вали,искам го, все по- силно, мокри ...удави ги
тези чувства фалшиви, подменящи вярност,това дъжд аз те моля ...
..................
Ани и паяче ....

Както всяка вечер, така и тази, Ани си изми ръчичките, краченцата, изчетка зъбките и изтича при мама, за да й каже, че вече е готова да си ляга. Мама, висока и руса като феите,нежно я пренесе до леглото, оправи лекото одеяло с красиви сини и розови цветя по него, целуна любимото си момиченце и й пожела лека нощ.
- Лека нощ, мамо! - се чу звънкото гласче, когато се затваряше вратата на стаята й.
Ани бе смело момиче, но като всички деца, се страхуваше от паяци, не от онези малки и почти прозрачни, които увисваха сутрин от зелените и росни листенца на дърветата в градината им, а от този който живееше в нейната си стая, в едно тъмно ъгълче между гардероба и стената. Колко пъти искаше Ани да помоли майка си да го махне от там, но всеки път, точно преди да си отвори устата, като че ли нещо я спираше да ги изкаже тези няколко думи. Тази вечер валеше. Валеше силно, тежки капки падаха по перваза на прозореца, стичаха се по стъклата, оставяйки след себе си неповторими мокри рисунки. Луната излезе иззад облака, блясна няколко пъти и погледна през мокрия прозорец в стаята на Ани. Светлината й, пречупена от прозрачните капки, бавно се плъзна по гардероба и освети тъмното ъгълче, което сега изобщо не беше страшно. Ани бързо дръпна одеялото и тихо, повдигайки се на пръсти,със затворени очи закрачи към гардероба.... Малките, сини очички, жумейки, леко се отваряха и пред погледа им съвсем не беше голям и страшен паяк. Те видяха едно изплашено, карамелено създание, което се държеше с предните си краченца за нишка сребърна паяжинка, готово всеки момент да я пусне и да избяга отново в тъмното си скривалище.
- Не се страхувай, паяче, виждаш ли, аз вече изобщо не се страхувам от теб ....
И Ани протегна ръчичката си към него. Паячето, остана за миг на едно място, още невярващо на щастието си. А после бързо закрачи с осемте си крачета към отворената и топла длан, към тази топлина, за която си мечтаеше всяка вечер, целия си живот, надничайки от тъмното си ъгълче ....